Праистория и античност
Праисторически култури в българските земи включват: неолитната „Хаманджия“ и Винчанската култура (6-то до 3-то хилядолетие пр.н.е.), енеолитната „култура Варна“ (5-то хил. пр.н.е., вж. също Варненски некропол) и езерската култура от бронзовата епоха. Карановската култура пък дава хронологическа система за новокаменната епоха (неолит и енеолит) на Балканския полуостров.
Едни от най-ранните обитатели на Балканския полуостров са траките. За произхода им липсват достатъчно исторически извори, но най-вероятно произлизат от прототракийски народ, включвал представители както на автохтонно население, така и на индоевропейски народи.Траките живели разделени на различни племена до около 500 г.пр.н.е., когато цар Терес обединява повечето от тях под управлението на Одриското царство. Те биват покорени през 300 г.пр.н.е. от Александър Велики, а по-късно, около 1-ви век – от Римската империя. След римляните и гърците, към 4 век присъстват и готите. Южните славяни се установяват на територията на днешна България около 6 век и асимилират погърчените или романизирани траки. В последствие прабългарският елит включва всички тях в Първата българска държава. Вече към 9 век, българите и славяните са взаимно приравнени.
Първо българско царство
В хода на войната на Велика България с хазарите хан Аспарух, третият син на Кубрат, се оттегля на югозапад към Дунава и се заселва в областта Онгъл. През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат предприема поход срещу прабългарите. Поражението на византийците от обединените прабългарски и славянски воини и заселването на прабългарите на Балканския полуостров става през 680 г., а войната в Тракия завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г. Това дава основание на някои историци да смятат 681 г. за начало на Първата българска държава. Аспарух определя Плиска за столица.
Първото стратегическо териториално разширение на юг - завземането на областта Загоре - става по време на управлението на сина на хан Аспарух - хан Тервел, през 705 г. В знак на признателност, византийският император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязани), който благодарение на оказаното му от българския кан съдействие възрвъща престола си в Константинопол, дарява областта на българите, а Тервел получава титлата кесар (цезар). Българският владетел изиграва решителна роля в спасяването на Константинопол и Византия от обсаждащата армия на Арабския халифат, като в решителното сражение от 717 г. българските воини посичат над 20,000 араби.
По времето на xан Крум (803 — 814) и през първата половина на 9 век франките от северозапад и българският владетел Крум от изток ликвидират Аварския хаганат. По времето на хан Крум се създават и първите български писани закони. Важен елемент от формирането на новата българска народност, обединяваща славяните с прабългарите и другите племена на земите на царството е общият и официален за държавата език, който се развил на основата на славянския, за разлика от езика на прабългарите, който е бил тюрски.[26] България разширява своите предели до Средния Дунав или до р. Тиса на север, а на изток до р. Днепър (днешна Украйна).
Княз Борис I (852 — 889) покръства българите през 864 г. Той основава и първата българска книжовна школа — Преславската, през 885 година, а създадената през 855 година глаголица се въвежда като официална азбука. При цар Симеон I (893 — 927), който създава и утвърждава Българската патриаршия като една от автокефалните вселенски патриаршии, Българското царство (империя) обединява редица народи под своя скиптър и се превръща в една от най-могъщите държави в Европа, разпростирайки се почти на целия Балкански полуостров, а на север — до р. Тиса. Столицата е преместена от Плиска в Преслав.
България при цар Симеон
При Св. цар Петър I Български и цар Борис II България упада заради вътрешни размирици и разпространението на богомилството. През 971 г. Византия завзема Източна България, а столицата се мести последователно в Средец, Скопие, Преспа, Битоля и Охрид. След дълга и ожесточена борба между българските и ромейските владетели през 1018 г. държавата е завладяна от византийците след погрома над войските на цар Самуил през 1014 и гибелта на Иван-Владислав през 1018 г.
Византийско владичество
Първите опити за освобождаване на България от византийско господство са дело на Петър II Делян (1040-1041) и на Петър III и Георги Войтех (1072). След загубата в битката при Мариокефалон във Византия назряват благоприятни вътрешно-политически процеси, способстващи за подигане на българското народо-освободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан на Рашка Стефан Неманя. През пролетта на 1185 година братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание. За негово средоточие избират Търново. Много хора се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията, братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.
На 26 октомври 1185 година Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловешката крепост, за да си върне владението на Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който де юре признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на Второто българско царство
Второ българско царство
България при управлението на Иван Асен II (1218-1241)
Втората българска държава (1186-1393), създадена от братята Асен и Петър след периода на византийското владичество (1018-1186), е със столица Търновград. През 12 век се укрепва държавата с военните успехи на цар Калоян над рицарите от Четвъртия кръстоносен поход и пленяването на императора на Латинската империя Балдуин Фландърски през 1205 г.
През годините 1218-41 започва териториално разширение, стопанско и културно развитие при Иван Асен II, както и възобновяване на Българската патриаршия.
Промеждутъкът 1241-80 г. е белязан от нашествията на Татарската златна орда, упадък при цар Константин Тих Асен и въстанието на Ивайло. В 1299 г. на престола се възкачва татаринът-узурпатор Чака. Теодор Светослав (1300-1322 г.) успява да отстрани татарската заплаха за България и укрепва държавата, но след смъртта му се засилват стремежите на болярите за откъсване от централната власт. Това довежда до отделяне на Добруджанското деспотство.
1371 г. е съпроводена с разделяне на България между наследниците на Иван Александър: Търновското царство — на Иван Шишман и Видинското царство — на Иван Срацимир. България пада окончателно под османска власт през 1396 г. след поражението на кръстоносците при Никопол. През 1444 г. Владислав III Варненчик опитва неуспешно да освободи Балканите от османците, като достига до Варна, където е разбит от султан Мурад II.
Османско владичество

Рисунка на български жени, 1586
По време на османското владичество българите са подложени на религиозна, политическа, икономическа и юридическа дискриминация, аристокрацията е елиминирана,българската култура бива потъпкана и изолирана от европейската, а образованите духовници избягват в други страни.
15 век е белязан от действията на Константин II Асен, Въстанието на Константин и Фружин, походите на Владислав III Варненчик и Янош Хуняди — това са първите опити да се освободи България от властта на османците. През 1454 година е заловен и първият хайдутин — Радич, действал в Софийско. Между 16 и 17 в. избухват няколко простонародни въстания срещу завоевателя - Търновско (1598), Чипровско (1688) и Карпошово въстание (1689). Всички тези опити за възстановяване на българската държава остават безплодни.
Национално Възраждане
През 18 век започва период на икономическо и културно развитие — това е българското Възраждане, чието начало е дадено от Св. Паисий Хилендарски с написването на История славянобългарска през 1762 година. Започват да се водят борби за независимост на три нива — просветно, религиозно и политическо.